Интервю с проф. д.н. Иван Кабаков

Интервю с проф. д.н. Иван Кабаков

Преподавател в Катедра „История и теория на kултурата” на СУ „Св. Климент Охридсkи”

Р.Ц.: Какви според вас са основните послания на Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство от 2003 г., които са значими и днес?

И.К.: Един от важните елементи, върху които Конвенцията акцентира, е съхраняването на знанията и уменията като част от нематериалното културно наследство. Освен ценност сама по себе си, те позволяват и да се опазва материалното културно наследство по автентичен начин чрез работата на занаятчии, консерватори и реставратори. Днес, когато изкуственият интелект успешно замества човешкия интелект в много области, а дигиталните технологии правят излишна работата с ръце, е от особена значимост да се съхрани поне паметта за традиционните знания и умения и в частност за традиционните занаяти. Съхранената памет запазва „следите“ на човешкото развитие и съдържа информация за неговите „революционни стъпки”, както и маркира посоки за промяна на съвременните общества. В паметта е ключа към разбирането и интерпретирането и на традиционните общества, които оказват влияние върху поведението, възприятието, реакциите ни към заобикалящата ни реалност, дори в условията на глобализация и мащабни масови миграции, променящи картата на света. Съхранените знания и умения са белег на достигнатото обществено развитие. Признаването им за нематериално културно наследство в Конвенцията от 2003 г., е показателно за осъзнаването на тяхната значимост. Друго послание, което би могло да се открие в нея, е припознаването на неформалното образование като начин за предаване и поддържане на жизнеността на опазваното културно наследство, което изисква от институциите на паметта да бъдат не само пазители, но и активни участници в процеса на предаване на наследството, постигано и чрез обучение. Като част от важните послания е и препоръката към страните да осигурят условия за „създаването или укрепването на институции за подготовка на кадри в областта на управлението на нематериалното културно наследство“, което освен че има отново отношение към темата за знанията и уменията, припомня и един болезнен дефицит у нас – липсата на дългосрочна устойчива стратегия за управление на културата. Трябва да се посочи също така и обособеното място за участие на различни заинтересовани страни (и най-вече на общностите с наследство, които са носители на памет) в процеса на опазване на нематериалното културно наследство. Независимо от превръщането на израза „заинтересовани страни“ в клише поради прекомерната му употреба, той не е осмислен в достатъчна степен като съдържание. Причината са създадените през годините на социализма нагласи, всяка грижа в обществената сфера да бъде оставяна на държавата и нейните институции. Поради посочената причина се остава с впечатлението, че мисленето и преживяването на общностното като свое не е част от българския манталитет, а то е изключително важно, когато става въпрос за опазване на културно наследство.

Р.Ц.: Бихте ли откроили тенденции в опазването на нематериалното културно наследство, които са свързани с използването на формалното и неформалното образование и са резултат от образователни политики и практики?

И.К.: Водеща тенденция на територията на ЕС е извеждането на преден план на значимостта на неформалното образование и валидирането на придобития опит от него. Тя добива конкретни измерения в дейността на институциите на паметта, които се грижат за опазването на културното наследство, като позволява те да въвеждат практически модели за професионално развитие посредством валидиране на резултатите от дългогодишно практикуване на специфичните професии, свързани с дейностите преди всичко по опазване, проучване и социализиране. Освен това, тази роля на институциите на паметта като фактор в изграждането на кадри спомага за преодоляването на видимото разминаване между потребностите на пазара на труда и предлаганото формално образование.

В България тази тенденция не е подкрепена от конкретни образователни политики и практики, които да отчитат промените, настъпили в областта на опазване на културното наследство от гледна точка на профила на професиите, стандартите за качество при изпълнение на дейностите и отчитането на техните специфични потребности.[1] Това е информация за размисъл и бъдеща работа.

Освен това, в Европа на над-национално и национално равнище „набира“ скорост оценката на риска и оценката на въздействието (преди всичко) върху световното културно наследство като инструмент на управлението на културното наследство, който предотвратява невъзстановими щети не само в областта на материалното, но и на нематериалното наследство, вследствие на различни по вид и характер интервенции и въздействия. Тази тенденция и използването на коментирания  инструмент за управление на процеси в областта на културата почти нямат аналог и развитие в областта на нематериалното културно наследство, не само в България, но и в Югоизточна Европа, а би могло да се помисли за реципрочни мерки и в тази област на културното наследство.

Р.Ц.: Какви са акцентите в отбелязването на 20-годишнината от подписването на Конвенцията и как кореспондират с динамичните промени в политически, културен, социален и икономически контекст днес?

И.К.: Според мен, акцентите трябва да бъдат съобразени с вече посочените посоки, тенденции и инструменти за управление, за да се постигне по-добра ефективност и обществена полезност от приемането и прилагането на Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство от 2003 г.

Р.Ц.: В каква посока виждате развитието на регионалните центрове категория 2 в опазване, съхранение и развитие на живите наследства?

И.К.: Посоката на търсене на форми за осигуряване на устойчиво развитие и жизненост на опазваното наследство, според мен, е достатъчно легитимна и стратегически значима цел. Това включва усърдна работа с младото поколение, с представителите на културните и творчески индустрии, които могат да предложат и новаторски прочит на унаследените художествени форми (чудесни примери за което имаме в областта на българския фолклор), и интепретации, близки до светоусещането на младите хора и техния начин на живот. Партньорството с културните и творчески индустрии  би могло да разкрие и възможности за пазарна реализация на пресъздадените форми на културно наследство, което е и начин за тяхното популяризиране и устойчиво съществуване.

Р.Ц.: Как вашият личен опит в общуването с нематериалното културно наследство се отрази на професионалното ви израстване?

И.К.: Нематериалното културно наследство винаги е било източник на силно творческо вдъхновение. Умелото използване на материалите, съчетаването на утилитарност и усет за красота, са повлияли и на моите представи за естетика. В професионален план изследването на знанията и уменията като част от традиционните занаяти[2] допринесе за натрупването на нови познания, усвояването на нови изследователски методи, разширяване на професионалните контакти, създаването на екипи и връзки на сътрудничество с колеги-изследователи. В много голяма степен – и за идейно обогатяване и удовлетвореност от преодоляването на възникналите в хода на изследването разностранни предизвикателства.

––––––––

[1] Заkонодателство и професионално развитие в областта на kултурното наследство. Историчесkа реkонструkция и аkтуално състояние в Републиkа България (съст. Иван Кабаkов). С., Университетсkо издателство „Св. Kлимент Охридсkи”, 2020. / https://kinnpor.uni-sofia.bg/resources/item/55-zakonodatelstvo-profesionalno-razvitie  

[2] Културният потенциал на народните и художествените занаяти (съст. Иван Кабаkов). Габрово, Фабриkата, 2016.