Кръгла маса „Живи наследства в града“ – 6 юли, онлайн
01/07/2020
Фотографска изложба „Пътешествие из живите традиции“
24/09/2020
Г-жо Тодорова, Вие отговаряте за нематериалното културно наследство в цяла Югоизточна Европа. Как се справи нашият регион в най-тежките дни на COVID-19 обстановката?
Това е солидна заявка – Регионалният център има за цел да фокусира вниманието на политически отговорните лица към въпросите на нематериалното културно наследство. Традицията и наследството не могат да бъдат в ръцете на една институция, те са в ръцете на хората, от една страна, и от друга – на политическите елити. Нашата мисия е да бъдем мост помежду им и партньор. Политиките за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизтонча Европа са продукт на различни приоритети и баланси, не можем с лека ръка да обобщим как сме се справили, разбира се най-очакваният отговор е – трудно, трудно защото културата беше най-потърпевша. Кризата повлия на социалния и културния живот въобще, бяха отложени множество събития, други въобще не се проведоха или се проведоха по нов начин, по правилата на мерките за сигурност. Всичко това наруши подобаващото практикуване на обичаите. Проучване на ЮНЕСКО сочи, че много общности са използвали песните, танците, занаятите, за да отговорят на кризата, като извор на социална кохезия, творчество и вдъхновение. В центъра на това е човекът, той е носител, архитект, съзидател на нематериалното културно наследство и преди всичко трябва да бъде опазен жив. По-голямата част от носителите на НКН са възрастни хора или с други думи най-уязвимата група. Тази криза ни даде възможност още повече да осъзнаем, че ако не променим ситуацията, ако по-младите поколения не поемат щафета и не продължат практикуването на традиционни занаяти и умения, те ще останат просто част от историята.
Как опазваме културата си тук и как – по света? Има ли начин да „върнем” младите и какъв е той?
Отговорът на този въпрос няма как да е еднозначен. Културата е ценностно понятие и като такова тя трябва да намери заслужено място в политическите и управленските програми. Изглежда у нас различните правителства след „промените“ не успяват да ѝ отдадат задължителната, според мен, почит. Посткомунизмът сведе нейното значение само до нивото на нейната институционална инфраструктура, което автоматично отслаби нейното влияние. Малко пари за музеите, малко за театрите, някой лев за киното и прочее. Въобще, принципите на пазара изтласкаха от терена високата култура именно заради липсата на инвестиции от страна на държавата. Нейните представители бяха оставени на ръба на оцеляването, наложи се да пренастроят оптиката си, за да се справят някак си. Така, масовата култура започна своята просветителска, въобще образователна дейност. Не ме разбирайте погрешно, аз не критикувам поп културата, дори напротив, аз критикувам неспособността на държавата ни да съхранява и да популяризира културните ни образци на европейско и международно ниво. Какво означава да върнем младите? Ние не можем да ги накараме на сила да харесват фолклора, трябва да сме способни да се адаптираме към глобалния свят, трябва да намерим сили да разказваме за себе си като за европейци, да освободим „балканското“ от негативния му смисъл, да му придадем нова форма. Вижте следосвобожденската литература и изкуство, колко западноевропейски влияния прозират, които днес някак не обговаряме. Нашата задача, особено с цел по-нататъшното развитие на Европейския съюз, е да съумеем да разкажем европейската идентичност като съвкупност от принадлежността към своя народ, но и към голямата континентална общност. Просто трябва да осъвременим разказа. Идеята за културата, като пряко свързана с идеята за нация, не може да бъде застинала в миналото, трябва поглед напред – към бъдещето. Нацията е конструкт, въображаема общност, не можеш да я оставиш просто ей така да си пулсира, без ясна визия и стратегия от страна на политическия елит. За това ги няма младите у нас, не чувстват нужда да потребяват нашата култура, но вижте, когато пътуват посещават различни културни институции, отиват на знакови исторически места и се връщат с умилителни разкази за чужди герои и техните постижения. Трябват музеи, галерии, въобще места за култура, които носят живот, които будят интерес, които социализират, не мълчат. София все по-успешно върви към подобен сценарий благодарение на усилията на Столична община. Ето, виждаме, че когато години наред се работи упорито в тази насока, нещата започват да се случват. Ключово за промяната, към която от десетилетия се стремим, е приемането на Национална стратегия за култура. Има много противници на промяната, тъй като секторът е консервативен и сме свидетели на силно вътрешно съпротивление. Въпреки това, през последната година се вижда политическа воля в Министерствто на културата и всички си даваме сметка, че трябва време, за да се видят първите резултати.
Какъв урок научихте лично Вие от хаоса, който настъпи в целия свят?
Радостната новина за всички ни беше, че изведъж си дадохме сметка, че живеем с културата, независимо каква е тя – елитарна или популярна, че не можем без музика, без кино, без литература и прочее. Дано след всичко това се замислим повече за хората, които ни дават възможност да бъдем „живи“ благодарение на културата, да ги подпомагаме и насърчаваме да продължават напред. Не можем да пренебрегнем и факта, че българското правителство, на фона на иначе множеството проблеми в културния сектор, положи усилия да покаже, че хората на изкуството не са забравени. Намери начин за допълнителни субсидии и програми за подпомагане на сектора.
Как една млада жена участва в битка за традиционното?
Аз не участвам в тази битка. Традициите оцеляват по волята на хората. Те са динамични, променят се във времето в зависимост от поколенията и затова се управляват като „жив процес“, в който участват множество хора, има разнообразни социални актьори. Между другото Регионалния център е точно такъв актьор. Моята битка е друга – трябва да променим начина, по който мислим за културата въобще, да отървем културата от националистическата й употреба, да разберем, че имаме принос към световното културно наследство, но не сме изключителни. Културите нямат граници, очертанията на срещата с определени културни практики, ритуали, вярвания, танци не съвпадат с политическите граници на държавите. Затова можем да споделяме наследства, които съществуват в различни региони. Ето ви един пример: мартеницата, която се смята от повечето българи за наша и само наша, всъщност не е. Тя се среща на територията на България, Румъния, Молдова и Северна Македония и по обща инициатива е вписана в представителния списък за нематериално културно наследство.
Кой е най-добрият Ви учител?
Тази година 2020 година е освен всичко друго и годината на Вазов. Поздравления за институциите, че направиха толкова много, за да ни припомнят и въобще да ни научат на Вазов. Ето, за такива образци говорих преди малко, велики, които надскачат националните граници, надскачат и времето, в което живеят. Та, Иван Вазов в „Даскалите“ пише, че добрите учители са тези, които оставят трайни дири в душите ни. Най-много научих от родителите си, те ме направиха линост. В университета, срещнах моя научен ръководител, които ми даде вяра и мотивация да продължавам напред. А днес споделям живота си с мъж, без когото нито един урок нямаше да има смисъл.
В коя епоха и къде бихте живели, ако можехте да избирате?
Имам романтично чувство към Belle Epoque. Епоха на разцвет – интелектуален и културен. Появата на стила Ар нуво, които придава на естетиката собствения почерк на твореца и подчертава красотата. Всъщност у нас този стил, който се появява в края на 19ти и началото на 20ти век., позволява на редица български художници и архитекти да потърсят симбиозата между сецесиона (по-популярен у нас, също и модерн) и старобългарския стил, тогава в апогея си, и да го въплатят в националната ни идентичност. Ето за това говорих преди малко за този стремеж на допускане. Този стил въвежда нов тип творчество у нас, той е крачка към превъзмогване на селската патриархална действителност и представяне на нов тип сетивност и усет за изкуството, присъщо за европейската градска култура. Той не противоречи на родното, а влиза в диалог с него, слива се с флоклора и митологиите без да им опонира. Спомнете си за Иван Милев, Харалампи Тачев и редица други. Въпреки романтичните ми залитания по онова време, аз съм част от съвременната епоха и тук ми е мястото.
Кои са трите най-важни ценности, на които искате да научите дъщеря си?
Благочестие, любов и доблест.